В какъв свят живеем + притча

Навлизаме във второто десетилетие на двадесет и първи век. На "ти" сме с крайно сложни техники с неограничени, почти космически функции, адаптирани за мобилен телефон тип часовник ( часовник с опциите на преносим компютър, модел LG) , движим се със скоростта на звука, отидохме до луната и обратно, можем да летим, да плуваме, но не знам защо твърдо отказваме да стъпем на земята... Газим в помия, да, в помия!Продаваме се!Мислем за телата, богатството си, но не и за душата си, не и за другите... Тук мисля, че доста добре би било да включа мисълта на Хорхе Букай :

"В детеродния канал и в ковчега има място само за един"

Така е, да, признавам, но на планетата Земя, в слънчевата система има място не за милиони, не за милиарди, а може би за 1 гугъл ( мерна единица) хора, същества и като имаме в предвид, че на нашата планетка има 6 милиарда човека, в нашата държава има 6 милиона, в нашия град - не повече от милион, а тези, с които общуваме, са не повече от 1000 - 2000 - 3000 човека, защо не си помагаме, бе хора? За какви зверства чуваме всеки ден! Живеем като дивеч! Замислете се, моля! Ние не сме сами имаме спътници ( макар и временни), но как очакваме те да станат по - добри щом и ние самите не сме цвете за мирисане, питам. Защо не дадем пример? Защо не започнем с човека в огледалото? Погледнете го! Той е измъчен, ядосан, гневен, сърдит. Накарайте го да се усмихне!

Време е за притча:

Един човек пътувал много. Посетил стотици знайни и незнайни страни в живота си. Едно от пътуванията, за които си спомнял най - често било краткото му пребиваване в Страната на дългите лъжици. Озовал се той на границата й съвсем случайно: по пътя от Увинландия за Параис имало малко отклонение към споменатата страна. И понеже обичал експериментите, поел по този път. Лъкатушештото шосе го отвело до ограмна самотна къща. Като приближил до нея, открил, че сградата е от две пристройки: западно и източно крило. Паркирал колата си и отишъл до къщата. На вратата имало надпис, който гласял:

СТРАНА НА ДЪЛГИТЕ ЛЪЖИЦИ

В тази малка страна има само две стаи - Черна и Бяла. За да я обиколите, трябва да стигнете там, където коридорът се разклонява и да завиете надясно за Черната или наляво за Бялата стая.

Мъжът тръгнал по коридора и случайно завил първо надясно. Друг коридор, дълъг петдесетина метра, водел към огромна врата. Още с първите крачки той дочул воплите и стоновете, идващи от Черната стая.

За миг това го накарало да се поколебае, но той решил да продължи напред.Стигнал до вратата, отворил я и влязъл.

Около огромна маса били насядали стотици хора. В средата на масата стояли най - отбраните гозби, които човек може да си представи, и въпреки, че всички имали по една лъжица, за да стигнат до блюдото, те умирали от глад! Причината била в това, че лъжиците - два пъти по - дълги от ръцете им, били вързани за китките им и така те можели да стигнат и да вземат от храната, но не и да я поднесат към устата си. Положението било толкова отчайващо и виковете така сърцераздирателни, че мъжът се обърнал кръгом и побягнал.

Върнал се в централната част и поел по коридора вляво. той бил съвсем същият като първия и водел към подобна врата. Единствената разлика била, че по него не се чували вопли и стенания. Като стигнал до вратата, пътникът натиснал дръжката и влязъл в стаята. И тук имало хора насядали около същата маса с люжици на китките, но тук никой не прачел, защото те си подавали храната един на друг!

Хорхе Букай

" Нека ти разкажа"